Новини

„Ние сме на всеки километър – от тук до края на света!“. Тази култова реплика от популярния в недалечното минало едноименен филм днес активно се повтаря от футболни фенове и „познати лица, които са от криминалния контингент“ (по думите на шефа на „Национална полиция“  Христо Терзийски) с леко осъвременяване, като „Ние сме до всяка ромска махала, от тук до местните избори!“. Сериите от този филм, подобно на предходния, се излъчват всяка седмица и се радват на все по-нарастващ зрителски интерес, а филмът се повтаря на всеки четири години – с все по-голяма народна любов. Главните герои вече предвкусват  небивала популярност и огромен успех, а сценаристите потриват доволно ръце: „Като няма хляб, поне зрелища да му дадем на народа!“. А европейското бъдеще на България – да върви на кино!

Пиша това „филмово комюнике“ без да съм фен на конспиративните теории. Но и с невъоръжено око се вижда, че в навечерието на местни избори се повтарят едни и същи сцени: при предходните бе Катуница и последвалата я плеада от градове, сега е Гърмен, Орландовци... Какво ли още ни чака до края на октомври? Не искам да гадая кои са сценаристите  и режисьорите:  читателите сами ще се досетят. По-важният въпрос е защо зрителите не се уморяват да аплодират ставащото? Също така: кога ще разберат, че им вземат парите „на фалост“ и ще спрат „да се вкарват в подобни филми“?

Според мен дълбоките причини за конфликтите с етническа украска в България днес са свързани с три важи обстоятелства, като те действат заедно и това затруднява сериозно разрешаването им. Първото обстоятелство е болезненото чувство за несправедливост и за оттегляне на държавата от цели региони, селата и дори от определени квартали в големите градове, които се превръщат в истински гета. Те се оказаха най-големите губещи от прехода: селското стопанство, даващо поминък на стотици хиляди, бе ликвидирано по мафиотски и дори неграмотен начин; занемарена бе инфраструктурата;  повечето институции, включително полицията, се оттеглиха от селата и крайните градски квартали. Всичко това, комбинирано с тежка бедност, лоши услуги и липса на перспективи за развитие, кара хората в посочените региони, райони и зони да се чувстват несправедливо забравени и дори умишлено ограбени. Какви са възможностите за развитие на родените в село Долно нанагорнище, намиращо се в Северозападна(ла) България?  Училището там е закрито, селското стопанство е в ръцете на зърнената мафия, лекар идва веднъж в седмицата. И ако иска децата му да получат  качествено образование, а той да работи – трябва да се засели в някой голям град. Но и там шансът му да намери жилище, което може да плаща е в квартал Горно нанадолнище, в който условията, макар да са по-добри от тези в селата, са далеч по-лоши от тези в централните части на града... Така с усещането за несправедливост живеят милиони и те искат да се върнат във филма, да променят живота си.

Подобни изоставени региони и групи има във всяко общество и навсякъде те търсят справедливост и промяна в живота. Но в България това обстоятелство е съпроводено от две други. Силните анти-ромски нагласи и предразсъдъци, задълбочаващи се от кризата и умело подклаждани от не особено интелигентни политици изкривяват социалното недоволство и го превръщат в етническо. Средностатистическият българин не иска да живее в един квартал с роми, възразява дори на идеята децата му да учат заедно с ромчета и т.н. Най-вече, защото свързва ромите с прослойката маргинали, които медиите му показват и дори „набиват в очите“ всеки ден, а образованите и интегрираните роми той не разпознава като такива или великодушно хвали с „Ти не си като другите“... Така справедливият протест срещу тежките регионални и социални неравенства се насочва към тези, които най-много страдат от тях. Ромите не са причина за абдикацията на държавата от селата и крайните градски квартали: най-малкото, защото никога до сега не е имало и един министър-ром, няма ром, чията банка да е завлякла 4 милиарда лева, няма роми, които да са посещавали системно съмнителни банкери  и т.н. Нещо повече: ромите пострадаха най-много от разрухата в селското стопанство и промишлеността (загубиха работата си, а земя нямат) и от оттеглянето на държавата зад централните квартали на няколко големи града.

Другото съпътстващо обстоятелство е провалът на националните политики за интеграция на ромите. Този провал не е новина, той е предизвестен поне по две причини. Първата е липсата или неефективността на институциите, отговарящи за ромската интеграция на национално ниво. На много места в страната се случват добри неща – инициирани от училища, организации, общини. Но те не се пренасят в национален мащаб, поради пасивността на съответните национални институции. Знае ли някой с какво се занимва т.нар. Национален съвет за сътрудничество по етническите и интеграционните въпроси? Едва ли е случайно, че той не реагира под никаква форма на случващото се в Гърмен и Орландовци... Втората причина е липсата на политическа воля за реално изпълнение на интеграционните политики. Нито едно правителство до сега не се нагърби с ромската интеграция. Настоящото правителство не е изключение. Може би причина за това е и липсата на обществен натиск в тази насока. Да работиш за интеграция на ромите е непопулярно, а всеки политик иска да бъде популярен.

Така бермутският триъгълник на чувството за несправедливост, анти-ромските нагласи и провалът на интеграционната политика правят невъзможно разрешаването на който и да е от тези проблеми. И тъй като тях ги има навсякъде, без преувеличение можем да очакваме подобни конфликти в цялата страна.

Кой може да ни спаси от този триъгълник? Моят отговор е: единствено ние самите! Посочих три важни обстоятелства, които в своята взаимна обвързаност водят до етнически обагрени конфликти.Само при наличието на някакви видими успехи в политиките за интеграция и тяхното нормално представяне пред обществеността е възможно да бъдат намалени антиромските нагласи. Това ще спре пагубното предрешаване на сериозните регионални и социални неравенства като етнически и ще даде шанс гражданската енергия да се насочи към реалните причини за тези дисбаланси.

Съмнявам се, че политическият елит и институциите ще предприемат реални стъпки за ромска интеграция ако не са подложени на граждански натиск. Единствено  активни граждани (сред ромската общност и сред мнозинството), които са разбрали, че повтарящият се преди всички местни избори филм е долнопробна сапунена опера и тя трябва да бъде прекратена, могат да окажат ефективен натиск на институциите. Колкото по-скоро го направим, толкова по-бързо ще излезем от ролята на пияни зрители, които винаги изпускат най-важното във филма и са вечно недоволни от неговото качество.